На фона на цялата драма, която се разиграва в ежедневието на всекиго, на тъжните физиономии и неосъществените мечти, реших, че е по-добре да разкажа не днешния ден, а една весела история от недалечното минало, пропита с аромата на едни дълбоки и здравословни балкански простодушие (не малодушие!) и дух, способни да пуснат корени само в най-китните краища на България, там, където нравите и обичаите могат да бъдат изкоренени само с насилие и великият съдник на обикновения човек е не Бог, а съседът отсреща.

Нашата случка се развива в много малък български град, където основен поминък все още са земеделието и скотовъдството и жените започват да премитат дворовете си още по първи петли, асфалт има само по главната пътна артерия, мъжът на аптекарката – строител по професия - в единствената аптека я замества, когато тя има домакинска работа и звъни на дежурният лекар в спешното, ако не може да разчете рецептата. Вълшебно място, на което хората са разумни до степен, в която можеш да огънеш благоразумието им единствено с чук и наковалня и не са изгубили връзката с това, което ни прави здрав и весел, неподлежащ на модерни извращения и „превземки“ народ. Прекрасно кътче, където те събужда кукуригане и небето е толкова близо до земята, че „хоризонт“ е тънката бяла линия светлина между облаците и земята; там, където зимата прилича на извадена от някоя приказка за снежни кралици, а лятото е толкова горещо, че асфалтът се топи и залепва по подметките като дъвка. Мазетата са пълни с всевъзможни компоти, мармалади и сладка, на вкус приближаващи се до амброзия, а домашната ракия е люта и пивка, при това редовната й консумация създава естествена защита срещу комари, папатаци, кърлежи и вероятно вълци. Хората са като отпечатани от някоя Чудомирова страница и кучето на комшията по дувар е винаги във вашия двор, вероятно гонещо котката, движимо имущество, наследствено на вашата и още няколко къщи.

Ние сме на широка, прашна улица, с къщи в двата края, късен летен ден е и слънцето вече багри земята с червени тонове, когато добитъкът се прибира от паша и по шосето претичат крави, овце, гъски и тук-таме някоя коза се е измъкнала от стадото и гризе жадно нисък клон на черника покрай пътя.

Нашите героини са две – баба Пена и баба Тодора, знойни жени, в никакъв случай не може да се каже, че са били красавици на младини – там, от където са те, това е неприлично и е „срамна работа“, пък така и така със сигурност говори за леконравие. Те са с дълги сиви плитки, скрити свенливо в забрадки и гледат всеки, който минава. Седят на дървената пейка под историческия орех на баба Пена - дърво, което е толкова старо, че вероятно в един момент просто се е отказало да произвежда повече пръстени. Баба Тодора е с жилетка, тя винаги е с жилетка, дори и в най-горещите летни дни, защото смята, че закръглените жени са хубави жени и крие една възглавничка отдолу, за заблуда на врага. Вероятно много жени днес не биха го разбрали, но към днешна дата аналогът на бабината възглавка са подплънките за сутиен.

Баба Пена и баба Тодора са сериозни и уважавани жени. Но няма как да не спомена невероятните им разузнавателни способности. Информацията, с която разполагаха в рамките на този малък град граничеше до някъде с масово разпространявания митичен слух за масоните, че имат тайни тунели под земята, където държат информация за всекиго. Учудващите подробности за живота на всеки живущ, случайно минаващ или гостенин на китното градче, дължаха на непоклатимия си нюх на разузнавачи, нюх, на който сме свидетели може би само при личности, останали в историята, като Мата Хари например, но най-вече на факта, че основната им заетост се състоеше в седене на пейката под ореха пред на баба Пена къщата и зоркия им поглед, от който нито един минувач не можеше да се спаси. Бих ги сравнила и с Google, но те в никакъв случай не притежаваха склонност да дават отговори на когото и да било за каквото и да било. Иначе казано – баба Тодора и баба Пена не позволяваха през улицата пиле да прехвръкне, без да бъде изследвано и разследвано – от чии хора е, на кой род е, как е майка му, леля му, баба му, а защо се е развела на братовчедката на зетя на сватята му снаха й, по какъв въпрос минава по улицата, кого търси и защо, как са посевите, колко кокошки има и какви яйца снасят, както и подробности относно бельото, облеклото, оценките на децата и прочее важнотии. След стабилния разпит, когато двете бяха си набавили нужната към момента доза информация, жалкият човечец, по несгода попаднал пред погледа им, биваше изгледан критично от глава до пети и получаваше команда да си върви благо по пътя от сорта на: „А бре ти работа немаш ли си, че се заседе?! А в‘ри, в‘ри и да поздр‘виш майкя си!“

Уви, имаше дни като този, когато клюки нямаше и нашите героини бяха принудени да разнообразяват ежедневието си в остри забележки една към друга. Внучките на баба Тодора, вече пораснали, завъртели къщи в големия град и висшистки, бяха за пример из града и тя реши да настъпи своята съзаклятница по болното място – внукът й Цветан, учещ седма подред година „вишото у Пловдива“.

-      Ама, Пено. Тоя твоя Цветан… Изучъ ли ги науките? – и се подсмихна самодоволно.

Баба Пена сбърчи вежди и зарея поглед в нищото и с мъдростта на индиански вожд отсече:

-      Те, кога, Тодоро, да ги изучи толкоз б‘ръже. Те науките край немат!