Но това няма значение.

Изкарах едно чудесно лято. Пълно с всякакви емоции – и много хубави, и много лоши. Промених се, пораснах малко, вдетиних се още повече. Хубаво лято беше. Поучително.  Богато на глупости, такива, големи, шарени, достойни за екранизация, от тези, които като гледаш, те хваща срам от името на главния герой. Доволна съм. Освободих се от много емоционален багаж, чувствам се по-спокойна и независима от чуждото мнение. Наистина хубаво лято, макар и малко незавършено.

Вероятно мога да го сложа в някакви рамки, да го изрежа и форматирам, да му определя едно текстово начало и един дълбокомислен край, но се чудя – Защо пък трябва да свършва? В крайна сметка, не топлият вятър ми е казал някакви въздействащи неща, не със силното слънце сме кретали едва-едва до таксито след тежка вечер, не съм се гонила с прелетните птици по паркингите, нито съм се смяла и ревала като магаре с жегата.  Не лятото ми е подарило тези емоции, а хората. Хората покрай мен. Тези, които открих, преоткрих. Тези, които си тръгнаха, тези, които се появиха. Но най-вече тези, които останаха. Обичам моите Летни хора. Защото знам, че дори и сезоните да се сменят, някои от тях ще останат. И все ще са такива летни, усмихнати, емоционални, разплакани, ту студени, ту горещи.

Но твърде есенно настроение се вмъкна в това съчинение, затова ще завърша с кратък разказ за началото на летните ми приключения.

В началото на месец май се завърна от странство моят най-добър приятел. Отидох да го видя в нашия малък, китен град, в който, уви, делничните дни е пусто и празно. За  излизане е само събота, от понеделник до петък всеки си е вкъщи или на работа и когато минавам през безлюдния център по смрачаване, в главата ми почва да звучи музиката от Resident evil.

След известно време на разсъждения как, какво и къде ще правим, стигнахме до решението, че ще разхождаме кучето на единственото, отредено от местните власти място, а именно – обширен залесен парк от 200 хектара с многообразие на дървесни видове, специално пригоден за излети сред природата, иначе казано – вдън гори Тилилейски. Съгласно с всички норми за подобен вид места за разходки, пътеки и алеи за собствениците на четириноги няма, камо ли някакво осветление, така че за никого не е изненада, че след неколкочасово лутане , се оказахме на средата на нищото, в непрогледна тъма, но със силен приключенски дух и развълнувано куче. 

Добрата новина беше, че където и да се намирахме, имаше 3G мрежа и обхват, място за паника нямаше. Веднага биде отворена навигация на умен телефон, местонахождението по географски ширини – определено (не без усилия от наша страна), посоката за движение – зададена и на екрана се пови стрелка Напред! Окрилени от невероятните си способности за справяне в кризисни ситуации, ледено самообладание и пронизваща въздуха мисъл, пристъпихме гордо в тъмнината с увереността на римски пехотинци под вещите насоки на главнокомандващ Google Maps, по лицата ни не минаваше и сянка на съмнение. Което всъщност е само литературна хипербола, тъй като тъмницата беше толкова черна, че няма как да знам със сигурност.

Уви, в момента, в който направихме нашата първа, направлявана от модерните технологии крачка, наместо героична вдъхновяваща музика, се чу тупване, защото пропаднахме в някаква дупка, очевидно неотбелязана от сателита, обикалящ Земята.  Започнахме да се смеем гръмогласно и дори в погледа на Мара се четеше кучешко удивление от гениалното ни решение.  

                За щастие си взехме поука да не слушаме сляпо Google, който казва “на там!“  и осветявайки пред краката си, скоро излязохме през шубраци и треволяци на широко шосе. Не е толкова страшно, когато ти самият си нещото, което изскача от храстите ;)